Огнян Минчев: Демокрацията има две лица – това на Чембърлейн, но и на Чърчил

Всяка демократична политика има две лица – лицето на Чембърлейн и лицето на Чърчил. Либералната демокрация е политическа ценностна система, която поставя споразумението, договарянето и включването – на различни, често противоположни позиции и възгледи – в един открит процес на интеграция на цялата общност и избягване на нейното разцепление и враждите вътре в нея. Това е едно от най-полезните качества на демократичната система, обобщава във „Фейсбук“ проф. Огнян Минчев.

В определен момент обаче

усилията за интеграция, включване и договаряне преминават границата на допустимия компромис

и започват да ерозират самия смисъл от съществуването на демократичната система – свободата на човека, на гражданина. Чембърлейн персонифицира тази политика в навечерието на Втората световна война.
Тогава начело излиза силната и категорична мотивация да съхраним свободата като преборим и отстраним от властовата позиция тези, чийто смисъл на съществуването е да отнемат свобода – да унижават, да поробват, да убиват и да постигат „велики“ цели погазвайки човека и човечността.

Чърчил заменя Чембърлейн и обещава „кръв, пот и сълзи“ за да може една нация – едно човечество да устои и да защити ценностите и принципите на своята свобода. Човешкото съществуване в неговия дълбок, интимен смисъл и мотивация е съхраняването на свободата и на живота по законите на свободата – живот в отговорност, в творчество, в изпълнение на основната мисия на човечността.

Хенри Кисинджър е виден представител на „чембърлейнското“ крило

на демократичната политика. В условията на „виетнамския синдром“, поразил интегритета, самочувствието и силата на Америка, той намери адекватни и работещи формули за помиряване с нейните врагове, давайки възможност на лидера на свободния свят да си поеме глътка въздух.

Кисинджър изигра великолепно „китайската карта“, интегрирайки маоистки Китай в американската стратегия за глобализация срещу стратегията за световна комунистическа революция. Пекин и Москва бяха разделени и опасността от световен комунистически блок срещу свободния свят бе преодоляна.

Кисинджър режисира и другото голямо помирение на 70-те години – разведряването с Москва, изградено върху болезнен и потенциално развращаващ компромис – признаването на бруталното сталинистко завоюване и комунизиране на Източна Европа.

Кисинджър „освети“ разделянето на „сфери на влияние“ между Москва и Запада. Ползите от това бяха очевидни. Започна частично откриване на Изтока за западна култура, музика, литература. Изтокът – макар и формално – се съгласи на мониторинг за спазване правата на човека.

Така израснаха дисидентските движения в комунизирана Източна Европа – Харта 77, Солидарност, Мемориал – които за едно десетилетие ерозираха легитимността на тоталитарната болшевишка идеология и политическа практика.

Разбира се, разведряването даде достъп на Москва до високи технологии (ограниченията на КОКОМ бяха смекчени),

Кремъл се почувства с развързани ръце от „мекушавостта на Запада“

и нахлу в Африка, в Централна Америка, и … в Афганистан. Тогава ролята „Кисинджър“ бе задълго сложена в килера. Начело излезе Роналд Рейгън.

Той направи внушителното напомняне, че мирът, компромисът и интеграцията – „разведряването“, ако щете – имат смисъл само при условието на свободата. Там, където границите на свободата и човечността са радикално погазени от властта на човеконенавистна идеология, власт, амбиция – ролята на демокрацията е първо да отстои свободата, а едва след това – да интегрира и помирява.

Хенри Кисинджър няма да спре да играе своята роля – докато е жив. Ние трябва да приемаме информацията, произтичаща от неговия богат опит и знание и да правим това, което е необходимо. Днес не е време за компромис с преминалия дори границите на собствената си наглост нов тоталитаризъм – путининизъм, дугинизъм.

Днес е време за отстояване на позицията, на границата, на разделителната линия между робството и свободата. Днес е време да подкрепим Украйна в нейната битка за свобода – а не да се споразумяваме с поредния фюрер, чийто апетит, както е известно, идва с „яденето“ и се изостря с компромисното хвърляне на нови късове човешко страдание в ненаситната му паст.

Източник: Факти