Жабетата като ежедневно меню

„Парламентът е най-дълготрайният фарс на Запада“, Сидни Смит (1764–1840 г.) – английски духовник и писател

Своята мотивация да не се кандидатира за втори мандат членът на Сената на Съединените американски щати Томас Иглетън изложи така: „Просто не желаех да ходя отново с калаена чаша и да изпросвам пари … Всеки Комитет за политически действия има свой собствен интерес. Ако аз получа Х хиляди долара от Комитета за политически действия, представляващ млечната промишленост, аз зная от какво тези млекари са заинтересовани. Ако взема Х хиляди долара от Комитета за политически действия, представляващ тютюневата промишленост или пък товарните камиони, аз зная от какво са заинтересовани – имал съм контакт с тях. Затова щом като се съгласиш да приемеш от тях пари, ти фактически обявяваш, че разделяш тяхната философия“.

Най-разнообразни са примерите за търсене на законодателно удовлетворяване на тясно групови интереси.

Групите, които се ръководят от глобални обществени цели, не търсят лична изгода за себе си. Например групата може да бъде заинтересована в държавното финансиране за изучаване на болест, от която страда толкова малка част от населението, че финансирането на лабораторните изследвания и клиническите опити за откриване на медицинско противодействие е търговски неизгодно. Или пък групата си е поставила за цел държавата да отделя по-голямо внимание на конкретен проблем за опазване на околната среда. В тези случаи целите на групата се явяват обществено полезни и не противоречат на обществения интерес.

Но представителите на някакъв отрасъл на промишлеността, желаещи да повлияят на държавната политика, като правило, преследват лични цели. Например група, ръководена от тесни интереси, има намерение да отмени действието на закона, който задължава промишлените предприятия да плащат данък, постъпленията от който се използват за борба със замърсяването на околната среда. Цел на машиностроителната промишленост стават държавните инвестиции за разширяване на шосейната мрежа. Представителите на промишлеността могат да се стремят към защита от чуждестранния внос или към благоприятен данъчен режим и получаване на субсидии от държавата.

Тютюневите компании насочват своите действия към забрана на приемането на нов или към отмяна на вече съществуващ закон, забраняващ пушенето на обществени места. Фармацевтичните компании могат да настояват за продължаване на срока на действие на патентите за медикаменти, или да се опитат да повлияят на държавната организация, издаваща разрешения за продажба на нови лекарства (в САЩ това е Управлението за контрол върху храните и лекарствата), за да не бъде утвърден нов препарат, който може да представлява конкурент на вече патентовано лекарство от някоя компания.

Или пък фирмите, доставящи на пазара птичи продукти, искат да постигнат от държавната регулираща организация установяването на ниски стандарти за отглеждането на птици. Инвестиционна компания, извършила губещи инвестиции са финансовите пазари, би се надявала (и активно би се стремила), да получи финансова помощ от държавата. Ипотечните банки поставят като своя цел да получат държавни средства, за да избегнат банкрута. Списъкът на изгодите, към които се стремят различните групи на интереси, може още дълго да бъде продължен. Общият принцип се състои в това, че те искат да постигнат своите тесни интереси за сметка на обществените.

Групите, за да постигнат своите цели, предлагат на кандидатите за политически длъжности съдействие чрез осигуряване на избирателна поддръжка, а понякога и чрез пари. Групите с тесни интереси са твърде малки, за да имат възможност да предложат значителен брой избиратели, те могат да предлагат само пари или персонални привилегии.

Именно терминът „рента“ може да бъде използван за описване на изгодите, извличани от групите с тесни интереси от приемането на едни или други политически решения. Политиците – действащи или участници в надпреварата за заемане на публични длъжности, – са непрекъснато ухажвани от търсачите на рента. Понякога дори не само ухажвани, но и изнудвани с компромати. Действа се на универсалния принцип за прилагане на „моркова и тоягата“.

Политиците, приемащи пари и/или други облаги от заинтересованите групи, сключват неписан договор (понякога и писан), за предоставяне на изгоди и рента, необходими на заинтересованата група. Тъй като интересите на групата, като правило, се различават от обществените, приемайки от нея пари, политиците по-нататък в своите действия нарушават обществените интереси. Такова отстъпление от обществените интереси лежи в основата на противоречието във взаимоотношението „принципал – агент“ между избирателите и политиците.

Но понеже корупционните практики, макар и като правило умело прикрити от обществения поглед, неминуемо генерират вредни последици за обществения интерес, които са както явни, така и осезаеми. Затова е съвсем резонно, че традиционното изследване през 2016 г. на Университета „Чапман“ в Съединените щати показва, че най-големият страх на американците е причинен от корупцията в правителствената администрация. Този страх води с 20 % пред ужаса от терористична атака, а опасенията от убийство отиват някъде към 30-о място. Проучването е проведено сред 1 511 американци през април 2016 г., като са изследвани 79 вида страх – човешка дейност, природни катаклизми, криминална дейност, личностни проблеми, технологии, икономика. Едва на трето място американското население е поставило своето притеснение да не остане без достатъчно пари.

На американския писател Амброуз Биърс (1842–1914 г.) принадлежи заключението: „Магьосничеството е древният прототип и предшественик на политическото влияние. Тогава обаче не се е ползвало със същото голямо уважение и понякога е било наказвано с мъчения и смърт“.

Понастоящем в България единствената санкция, която избирателите могат в рамките на закона да наложат на политик, който не е оправдал техните очаквания, като се е отклонил от предизборните си ангажименти, е да му дадат отрицателен вот на изборите за следващ мандат. Ето как гласоподавателите могат да използват изборите, за да дисциплинират политиците.

Но в този случай изцяло се подменя смисълът на самия изборен процес. Нормалният подход на избирателите е да съпоставят програмите, тоест проектите за социален инженеринг, които политиците, съгласно собствените им изявления, имат намерение да въплътяват в живота, при положение, че бъдат избрани. Или всъщност избирателите са ориентирани към бъдещето, понеже оценяват политиците по отношение на техните предстоящи ангажименти.

Използват ли обаче избирателите урните, за да дисциплинират политиците, те разглеждат техните действия в миналото, по време на техния мандат, а дори и по-раншен период, ако в средствата за масова информация се е появил компромат за даден политик, отдалечен назад във времето.

Все пак гласуването като наказателна мярка не е панацея за дисциплиниране на политиците, защото тя може да бъде приложена само веднъж през няколко години. Понеже – образно казано, – е „След дъжд качулка“, тъй като по време на самия мандат политикът, заел изборна длъжност, е неконтролируем от страна на суверена, тоест той се е изплъзнал от изпълнението на обществения договор и от статуса на равно задължена страна по него, като от лице, на което само са делегирани властови пълномощия от страна на суверена (само той е властимеещ!), де факто се е превърнал в узурпатор на власт.

Наистина съществува за някои изборни длъжности процедура на импийчмънт, но тя е изцяло резервирана за иницииране само от страна на (псевдо)елита. Редовите избиратели, съгласно понастоящем действащото рестриктивно спрямо демокрацията в България законодателство, нямат право да предприемат процедура на импийчмънт.

Българският суверен е лишен и от още един достъпен за избирателите в някои държави (включително и в много американски щати), способ за дисциплиниране на политиците – ограничение на срока за заемане на изборна длъжност. Като мотив за ограничение на срока е изчезването на т. нар. „ефект на Томас Бекет“ при пребиваване дълго време на изборна длъжност. Примерът, често използван за илюстриране на наложителната личностна трансформация, след като дадено лице стане държавен чиновник, е описание на принципиалното поведение на Томас Бекет, на името на който е създадено и понятието „ефект на Томас Бекет“. Томас Бекет (1118–1170 г.) бил близък приятел на английския крал Хенри ІІ, който през 1162 г. го назначава на длъжността „архиепископ на Кентърбъри“. Кралят предполагал, че неговият приятел ще бъде сговорчив и би го подкрепил в разногласията му с римската (католическата – б. а.) църква. Но след като станал архиепископ, Томас Бекет застанал на страната на римската църква, която той вече възглавявал в Англия. Кралят тогава възкликнал: „Кой ще ме избави от този досаден свещеник?“. Остава неизвестно бил ли е въпросът на краля чисто риторически или не, обаче четирима рицари на краля възприемат изказването като заповед и убиват Томас Бекет на 29 декември 1170 г.

Едва ли Томас Бекет не е бил наясно, че заради неговата позиция го очакват неприятности. Но той предпочел да ги понесе, но да не предаде доверието на организацията (католическата църква), към която вече принадлежал.

Независимо дали знаят за този исторически пример или не, у избирателите съществува надежда, че лицата, на които те са гласували своето доверие по време на избори, ще действат съгласно интересите на обществото, а не с оглед на собствената си изгода, и че те ще се оградят от влиянието на предишните си приятелства и лични взаимоотношения, като оправдаят надеждите на своите съграждани.

Както обаче показва практиката, известно време след като кандидатът встъпи в длъжност, като следствие от увеличаването на неговото влияние върху държавната политика и държавните разходи, укрепват и неговите връзки с лобистките групи, а ефектът на Томас Бекет изчезва. Ограничаването на срока на пребиваване на отговорна държавна длъжност гарантира, че ефектът на Томас Бекет няма да изчезне съвсем и че политикът няма да разполага с необходимото му технологично време да изгради стабилни връзки с групите за специални интереси.

Уви, демокрацията в България е още в своята проходилка!

* – Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България.

Източник: Факти