„Живеем ден за ден“: хората от Донбас, които за втори път бягат от войната

Олга от Луганск заминава през 2014 година за Северодонецк, където сега се водят боеве. „До 2014 година животът ми в Луганск бе абсолютно нормален – апартамент, любима работа, мъж, деца, които ходят на училище. Работех като фризьорка, водех курсове по фризьорство и дори не можех да допусна какво ще се случи. През пролетта на 2014 не разбирах какво става. Пропагандата беше страшна – казваха ни, че Украйна напада на своя територия, а някой друг – който не е там – защитава хората. Разбирах, че Украйна не може да стреля сама по себе си.

„Осем години окупация“

Дотогава не бях чувала да се говори за отделянето на Донбас от Украйна. Някои казваха, че в Русия хората живеят по-добре и би било хубаво и при нас да е така. Хората в града имаха погрешните представи, че в Русия е хубаво. Щом е така – взимай си куфарите и тръгвай. Самата аз до 2014 година се чувствах в Луганск комфортно и сигурно – не можех и да си представя, че ни предстоят осем години окупация, не възприемах този цирк сериозно. Надявах се, че силовиците ще сложат край на всичко това – но не стана така.

Мъжът ми и брат ми работеха в правоохранителните органи. Сепаратистите поискаха от тях да застанат на тяхна страна, те отказаха. Добре, че предварително си бяха подали заявления за отпуск – възползвахме се от това и се преместихме в Северодонецк, където беше прехвърлена работата на съпруга ми. Всички смятаха, че това ще е временно – че не след дълго ще се върнем, но това така и не стана, връщането все се отлагаше.

През 2015-а година си отворих фризьорски салон в Северодонецк и нещата тръгнаха добре. И през ум не ми минаваше, че нещата от 2014-а могат да се повторят. Сутринта на 24 февруари ни се обадиха и ни казаха, че е започнала война. Набързо си събрахме нещата и само след три часа заминахме. Почти цялото оборудване на фризьорския ми салон остана в Северодонецк. Всъщност целият ни живот остана в Северодонецк. Отново съм без работа, а и кошерите на мъжа ми – основен източник на нашите приходи – останаха в окупирания град.“

„За сепаратистките демонстрации докарваха хора отнякъде“

Николай Осиченко е от Донецк, но от 2018 година е живял в Мариупол, блокиран от руските сили от март. „До 2014 година живеех в Донецк, бях главен режисьор на телевизионния канал „Донбас“. Синът ни се роди през 2009-а, ремонтирал бях къщата си недалеч от летището. През 2014-а година изобщо не можех да си представя какво ще се случи и че ще се стигне до окупация. Митингите в центъра на града ме поразяваха – в тях не участваха местни жители, а хора, докарани отнякъде, които трудно се ориентираха. Жителите на Донецк не мислеха, че от тези немногочислени митинги ще излезе нещо – отнасяха се към тези хора като към градските луди.

След като проруските сепаратисти окупираха Донецк, бе издадена заповед за забрана на телевизионния ни канал, но дори и след това не напуснахме града – не искахме да бягаме. Вярвахме, че Донецк ще бъде освободен – как така ще ни гонят от нашия град. Но когато започнаха боевете за летището, от които детето много се плашеше, решихме да заминем. Отидохме в Мариупол – уж за няколко седмици на море, да изчакаме, но постепенно си дадохме сметка, че надали ще се върнем скоро. През 2018 година ми предложиха да оглавя телевизията на Мариупол и животът ни започна да се подрежда. Прекарахме там три от най-щастливите години в живота си.

„Там беше ад“

На 24 февруари научих за нападението на Русия срещу Украйна от новините. Предположих, че ще има проблеми с комуникациите, с доставките на храна, с тегленето на пари от банкоматите. Затова изтеглих всички пари, купих храна, свещи, лекарства – успокоих се, че съм защитил дома си и семейството. Мислех, че през 2014 вече съм виждал война. Минал съм всякакво обучение – как да се държиш при обстрел, ако попаднеш в плен, на фронта. Мислех си, че съм готов за всичко. Но 2022 година показа, че не съм бил готов за нищо – това беше ад.

Градът остана първо без ток, вода и отопление. След като ни обсадиха, спряха доставките на храна, горива, на пари в брой. След това пропаднаха и мобилните връзки – хората се оказаха в информационен вакуум. В първите дни на обсадата магазините още работеха – разпродаваха остатъците, докато не започнаха да обстрелват складовете.

На 13 март бомбардираха блока ни и той вече не ставаше за живеене – всички се преместихме в сутерена и спахме там: децата на матраци, възрастните – на столове. Това беше най-топлото помещение, но трябва да обясня какво се смяташе за топло тогава: 12 градуса в помещение, пълно с хора. Навън температурата беше минус 10 градуса, а в апартаментите с избитите прозорци – минус осем. Хората си бяха облекли всички възможни дрехи.

„Навсякъде имаше трупове“

Всеки ден се качвах до десетия етаж, където можеше да се хване сигнал и записвах малки видеоблогове за ситуацията в града. На 14 март разбрах, че има възможност да напуснем града през хуманитарен коридор. Събрах всички хора от блока и им казах – трябва да заминем незабавно, защото ако останем, шансовете ни да оцелеем са минимални. Включихме се в една колона от 2500 автомобила, пътувахме бавно – край нас постоянно се чуваха взривове, падаха бомби. Правех всичко възможно синът ми да не гледа през стъклото, защото навсякъде имаше човешки тела. Сега сме наели жилище в Запорожие, но нямаме никакви планове – живеем ден за ден.“

Автор Анастасия Шепелева

Източник: Факти