Защо Русия и Украйна се оказаха на прага на голяма война

Конфликтът между Москва и Киев има по-дълбоки корени в историята. Защо Кремъл не признава независимостта на Украйна? ДВ припомня ключовите събития, които изостриха конфликта до крайност.

Опасността от война между Русия и Украйна не възникна току-така. Предпоставките за нея са се трупали десетилетия наред. Аргументите, които днес привежда руският президент Владимир Путин, са пуснали корени далеч назад в миналото, още в Средновековието, когато части от днешна Русия и от днешна Украйна влизат в пределите на могъщата Киевска Рус. Тъкмо оттам Путин черпи убеждението си, че става дума за „един народ“, към който той причислява и хората в Беларус.

Господарят на Кремъл предпочита да не споменава, че руснаците и украинците невинаги са се движили по общ път, в резултат от което са възникнали два езика и две култури – близки, но и различни. Когато след разпадането на Съветския съюз двете републики придобиха суверенитет, възникна още едно различие – този път политическо. Киев избра модела на западните демокрации – с всеобщи избори, на които властта периодически се сменя. Така че сегашният конфликт пряко произтича от политиката през последните 30 години. Макар и условно, този период може да бъде разделен на три етапа, всеки по десетина години.

1992-2003: след разпускането на СССР

През декември 1991 г. Украйна, Русия и Беларус взеха решение за разпускане на СССР. Москва очевидно разчиташе, че ще запази влиянието си посредством така наречената Общност на независимите държави (ОНД) и чрез доставките на евтин газ. Случи се обаче нещо съвсем друго. В крайна сметка Русия и Беларус създадоха обща съюзна държава, а Украйна все по-често започва да насочва погледа си към Запада.

Кремъл се дразнеше от това, но нека не забравяме, че от Съветския съюз Украйна наследи една почти милионна армия и третия в света арсенал от ядрено оръжие. От ракетите Киев се отказа и ги предаде на Русия в замяна на гаранции за сигурността на Украйна и на икономическа помощ. По онова време Западът не отвръщаше на чувствата на Украйна с взаимност и не възнамеряваше да я интегрира в своите структури, така че реакцията на Москва изглеждаше сдържана.

Между двете страни нямаше престрелки – ако не броим изстрелите във въздуха, произведени по време на един инцидент през 1992 г., когато военен кораб от Черноморския флот внезапно издигна украински флаг и отплува от Севастопол към Одеса.

През първото постсъветско десетилетие Русия беше икономически слаба, а чеченските войни изсмукваха всичките ѝ ресурси. В крайна сметка през 1997 година бе подписан договор, с който се раздели Черноморският флот, а Русия призна границите на Украйна, включващи и Крим.

2003-2013: пукнатини в постсъветската дружба

Първата голяма дипломатическа криза между Москва и Киев избухна при управлението на президента Владимир Путин. През есента на 2003 година Русия внезапно започна да строи дига в Керченския проток (който свързва Черно и Азовско море) в посока към украинския остров Тузла. Киев прие това като опит да се променят границите. В крайна сметка конфликтът бе решен след лична среща между двамата президенти. Строителството бе прекратено, но гръмко оповестената дружба между двете страни видимо се пропука.

На президентските избори в Украйна през 2004 година Русия активно поддържаше Виктор Янукович, но „Оранжевата революция“ препъна Янукович по пътя му към президентството. За държавен глава бе избран прозападният политик Виктор Юшченко. Неговата победа предизвика обрат в политиката на Руската федерация. Кремъл обяви, че няма да допусне онова, което официална Москва нарича „цветни революции“ – за тях оттогава насам Путин обвинява Запада. По време на управлението на Юшченко Русия на два пъти затвори газовото кранче на Украйна, с което прекъсна и транзита на газ за Европа.

За да разберем днешната ситуация, трябва най-вече да си припомним едно ключово събитие от 2008 година. На срещата на върха между държавите от НАТО в Букурещ президентът на САЩ Джордж У. Буш се опита да включи Украйна и Грузия в плана за подготовка за членство. Путин категорично възрази, с което Москва даде да се разбере, че не признава изцяло суверенитета на Украйна. В резултат от това Германия и Франция блокираха плана на американците. На двете постсъветски републики Украйна и Грузия беше обещана перспектива за присъединяване към НАТО, но без дата.

След като стана ясно, че няма толкова бързо да получи гаранции за сигурност от Северноатлантическия съюз, Украйна се ориентира към икономическо сближаване с ЕС. Русия започна да оказва силен натиск срещу тази тенденция, а през 2013 година президентът Янукович (който все пак беше избран през 2010) се подчини на този натиск и заяви, че прекратява подготовката за подписване на споразумение с Брюксел. Решението му предизвика протести в Украйна, които го принудиха през 2014-та да избяга в Русия.

2014-2021: анексирането на Крим и войната в Донбас

В Киев възникна вакуум на властта и Русия анексира Крим през март 2014. Това беше повратният момент, началото на една необявена война. Успоредно с това руските и местните военизирани структури дадоха тласък на сепаратизма в Донбас. Там възникнаха двете така наречени „народни републики“ на Луганск и Донецк, чието ръководство поеха пристигащи от Русия мъже в униформи без опознавателни знаци. Киев реагира прекалено бавно. Там изчакаха президентските избори в края на май и едва тогава реагираха с широко използване на военна сила, което нарекоха „антитерористична операция“.

В началото на юни 2014 новоизбраният украински президент Петро Порошенко за пръв път се срещна с руския си колега Путин при посредничеството на лидерите на Франция и Германия. Роди се така нареченият „нормандийски формат“. През лятото украинските въоръжени сили сериозно притиснаха сепаратистите, после обаче – според обяснението на Киев – Русия въведе в Донбас свои войски. Москва опровергава това твърдение. Войната по всички фронтове в Донбас беше прекратена с подписаното в Минск споразумение за спиране на огъня. Но това споразумение бързо беше нарушено.

Започна позиционна война, която се води и до днес. В началото на 2015 година сепаратистите преминаха в настъпление. Киев отново обвини Русия, че праща военни сили без опознавателни знаци, а Москва отново отхвърли обвинението. Украинските сили изгубиха една важна стратегическа позиция, след което се стигне до споразумението „Минск-2“, подписано отново с посредничеството на Франция и Германия. То важи и до днес като най-важен документ за прекратяване на конфликта, но нито една от неговите точки не е изпълнена изцяло. За което воюващите страни се обвиняват една друга.

Пробив за последен път можеше да се постигне праз лятото и есента на 2019 г., когато двете страни се уговориха да оттеглят войските си от няколко участъка от фронта. Но оттам насетне повече срещи в „нормандийския формат“ така и не се проведоха. Русия отказва преки контакти с украинския президент Володимир Зеленски, защото го обвинява в неизпълнение на „Минск-2“. През 2021 г. Русия на два пъти струпа войски по границата с Украйна, а през декември президентът Владимир Путин за пръв път ултимативно заяви на САЩ и НАТО, че Украйна и други постсъветски държави не могат да влизат в НАТО и не бива да получават военна помощ. Алиансът отхвърли това настояване на Путин.

Източник: Факти