Ще си отиде ли и това правителство като бележка под линията на историята

Не споделям бравурният ентусиазъм на мнозина запалянковци по новото правителство. Също така намирам за неуместно самото правителство да изглежда толкова самодоволно и щастливо от собствената си изключителност. Недоразумения като „за мен просто Киро“, изречени с патетичността на средношколски зубрач, даже няма да ги коментирам.

По отношение на това правителство има три ключови въпроса, които не трябва да се подминават с лека ръка.

Първо, тук принципът „даваме сто дни толеранс след избора и тогава критикуваме“ няма да важи. Най-вече, защото и Кирил Петков и Асен Василев вече имаха сто дни в управлението на страната. Освен това и защото ключови фигури от продължилите управлението си над 6 месеца хора от служебния кабинет остават на власт (Рашков, Янев). Тоест, търси се приемственост, която изключва възможността обществото да дава празен чек в рамките на следващите месеци. С други думи кабинетът ще трябва да се доказва в бой, а не да разчита на закрилата, която лавровият венец на победителя осигурява.

Второ, считам за проява на политическа несръчност да се демонстрира една плитка форма на „край на историята“. От речта на г-н Петков ми се набиха в главата изрази като „никога повече“, „оттук насетне“, „от днес нататък“ и прочие. Едно време със сходен ентусиазъм бе обявена победа „с малко, но завинаги“, пък помним как свърши тая трагикомедия. Появата на „Продължаваме промяната“ не рамкира нито край, нито ново начало. Истината, обективната историческа истина е, че не Кирил Петков спечели изборите, а че Бойко Борисов ги загуби. Такова е ситуационното разпределение на силите в обществото, че просто повече от гласуващите искат да видят Борисов на резервната скамейка, а не в управление. Този баланс се променя много динамично. Само вижте как Слави Трифонов изгря и залезе (въпреки или именно заради участието си днес във властта) за няколко месеца. Ако правителството „Петков“ наистина трайно иска да демонтира Борисов от властта, трябва да подхожда смирено, умно и без ексцесии. А лошото е, че към момента не изглежда такъв да е подхода.

Трето, четворната коалиция е обречена на мощни вътрешни бури и противоречия. Маската „всички срещу Борисов“ скоро ще се пропука и ще стане неизбежен изводът, че „всички срещу Борисов“ не е и не може да бъде стабилна идеологическа спойка за едно управление. Това не е идеология, това е технология. Чрез технология не може да се управлява устойчиво и успешно. Добавете към този миш-маш зелените истерии (новият министър на екологията още не е сложил един фикус в кабинета си и вече иска затваряне на ТЕЦ-овете), ковид-истерията, която вече пъпли из коридорите на властта (новият министър на здравеопазването по едно време се сдоби с обвинение за насаждане на паника), както и вътрешната омраза между самите коалиционни партньори и ще видите, че поводите за оптимизъм са малко.

Разбира се, че телевизорите ще чуруликат, че всичко вече е наред. Естествен рефлекс в държава с криза в свободата на словото е да се вършат подвизи в името на слагането към новото ръководство. Това са дребнотемия, нямат велико значение. Важното тук е, че страната ни е заливана от кризи и имаме нужда от спокоен и балансиран подход, който да зачита всички. Войната между институциите и партиите е последното, което ни трябва. Нужен е нов, ведър и решителен път към подобряването на живота на българите. Нужно е да успокоим душите си, да освободим съзнанието си от омразата към другомислеца срещу нас и да поемем смело напред. Предстои да видим новото правителство ще има ли силите и мъдростта да направи такива крачки или и то ще си отиде като бележка под линията на историята. Ще видим съвсем скоро.

Източник: Факти