Защо коренно промених мнението си за ваксините: разказът на една българска учителка

Дарина* е учителка. Разказва, че по-голямата част от нейните колеги отказват да се ваксинират срещу COVID-19 – макар да са сред хората, които са изложени на по-голям риск. И тя доскоро е била скептична към ваксините. Преди да види COVID отделението в Александровска болница от пациентското легло.

„Ако можех да се върна назад, когато вярвах, че няма нужда да се ваксинирам срещу COVID-19, щях със сигурност да го направя, без да се замислям.“ Това казва днес Дарина, която доскоро е отказвала да се ваксинира срещу COVID-19. Причините са били много, но всички те ѝ се струват незначителни на фона на това, което преживява, когато се заразява с коронавируса. Днес мнението ѝ за значимостта на ваксинацията е коренно различно – щом измине периодът след инфекцията, в който е противопоказно да се имунизира, Дарина на часа ще си постави ваксина.

Как страхът се предава от уста на уста

„Не съм от хората, които вярват на теориите, че с ваксината ни чипират или вкарват метал в тялото ни. Въпреки това не смятах, че трябва да се ваксинирам. Страхувах се от широко тиражираните странични ефекти и всячески си търсех причини да не се ваксинирам”, споделя Дарина. По-рано тази година тя е диагностицирана с автоимунно заболяване, което за нея се превръща в още една причина да избере да не се ваксинира. Дарина признава, че е направила този избор, без да се консултира с лекар – навярно от страх, че ще бъдат опровергани доводите ѝ против ваксинацията.

Днес Дарина осъзнава, че се е влияла твърде много от общото мнение. Повечето от колегите ѝ учители не желаят да се ваксинират, а и много хора от обкръжението ѝ омаловажават COVID-19. „Въпреки че с течение на времето постепенно се убеждавах, че това не е просто обикновен грип, дълго време останах на кантар – мислех, че се преувеличава и че изобщо не е толкова страшно”, признава Дарина. Решаващият фактор за избора ѝ да не се ваксинира е бил преди всичко страхът. Тя самата го определя като параноя, която назрявала у нея в резултат от разказите на други хора, които ѝ казвали, че познават човек, при когото ваксината е причинила увреждане или пък знаят за друг, който бил чел, че имунизацията срещу COVID-19 ще му причини рак. „Казвах си, че в такъв случай не бива да се ваксинирам, защото и на мен може да ми се случи нещо. Това обаче беше до момента, в който нещото наистина се случи – положителен тест за COVID-19.”

Пътят до катарзиса

Въпреки че работи с деца и поради това е знаела, че е потенциално застрашена, Дарина винаги си е мислела, че няма как да се зарази, щом взима предпазни мерки като носене на маска, дезинфекция и спазване на дистанция. Вирусът обаче се оказва по-коварен от очакваното. В първите дни Дарина все още не вярва, че при нея COVID-19 ще се превърне в онази истински страшна болест, за която го представят. Но след по-малко от седмица тя е вече с бронхопневмония и е неспособна да извършва дори най-леки дейности из дома си. Разболява се и съпругът ѝ. „Този вирус изобщо не ти дава време да осъзнаеш какво се случва – докато си казвахме, че всичко е наред и може да мине просто като настинка, болестта беше вече в толкова напреднал стадий, че и двамата се оказахме в безпомощно състояние”, спомня си Дарина.

В крайна сметка се налага семейството да постъпи в COVID-отделението на Александровска болница в София. „Видях на практика последиците от решението ми да не се ваксинирам. Моето и на други хора. 98% от хората с усложнения в отделението бяхме неваксинирани”, разказва Дарина. Усещането при влизането в болница описва като паника. Виждайки с очите си колко тежко може да поразява вирусът, Дарина още в болницата започва да се чуди защо не се е ваксинирала, когато е трябвало. „Осъзнах, че ако не бях отишла в болницата своевременно, можеше и да не изляза от тази криза само с поука. Осъзнах и друго: че съм можела да предотвратя всичко това.” Дарина остава в болницата 10 дни, съпругът ѝ – 20. Едно от първите неща, които прави след изписването, е да провери кога най-скоро може да се ваксинира. „Много хубаво е чувството да се събудиш у дома, без да чуваш кислороден апарат до себе си. Сега просто изчаквам да мине необходимото време след инфекция и веднага ще се ваксинирам.”

Благодарна. На лекарите и на съдбата.

Днес Дарина полага усилия да сподели с възможно най-много хора около себе си какво е преживяла и как това е променило мнението ѝ за ваксинацията. Като учител тя съветва близките си да се ваксинират, но от позицията на опита. След като излиза от болницата, се замисля за това какво влияе най-много на негативните нагласи на хората относно ваксините. „Мисля, че психиката на хората в България е такава, че когато много настоятелно им се казва да направят нещо, това постига точно обратния ефект”, казва Дарина. Затова и самата тя се старае да подхожда с внимание в разговорите си с хората, които все още се съмняват в ефективността на ваксините. Споделя им това, което се е случило с нея – с надеждата, че ще предотврати някой друг да изпита същото. А фактът, че може да говори от позицията на човек, който доскоро е бил против ваксинацията, навярно улеснява диалога. „Осъзнавам, че и прекалената свобода не е решение, защото и аз по свое желание не се бях ваксинирала. Затова се опитвам да говоря с хората по начин, по който и моето Аз отпреди няколко месеца би се замислило над решението си.”

След престоя си в Александровска болница Дарина усеща много по-интензивно и натиска върху здравните специалисти в страната. И осъзнава, че огромна част от товара им може да бъде свален, ако повече хора се ваксинират. „Аз като учител се чувствах некомфортно от това, че няколко часа трябва да преподавам с маска. А лекарите часове наред работят с предпазни облекла, трудят се непрестанно и оказват наистина най-добрата грижа на пациентите си. Трябва и ние да се опитаме да се погрижим за тях”, апелира Дарина. Днес тя е благодарна на лекарите, че са ѝ помогнали да се възстанови бързо и без последствия. Благодарна е и на съдбата, че ѝ дава урок, който да я предпази. Надява се, че подобен катарзис може да се случи и на други хора, без да им се налага да се сблъскат с животозастрашаващия вирус. „Дадох си сметка, че трябва малко по-отговорно да мисля за здравето си и за хората около мен. Не искам втори път да преживявам това, което ми се случи.”

*Името е променено поради желанието на събеседничката ни да запази анонимност.

Автор: Мина Киркова

Източник: Факти