България на песимистите. България на оптимистите

В България основният предизборен сблъсък не е толкова по програмите, колкото по настройката: оптимизъм срещу песимизъм. Младите, свежи политици срещу мрачните акорди на статуквото.

Основният предизборен сблъсък не е на програми, по които и без това нямаше сериозни дебати. Не е и на детински обиди, нито дори на клипове с лицеви опори, гледане на домати и посрещане в апартаменти, украсени обилно с икони. Основният сблъсък е между оптимизма и песимизма за общото ни бъдеще.

На едната страна са партиите на промяната, които мобилизират надеждите на българите, че ще успеем, че ще разчистим кочината, ще намерим достойното си място в Европа. Посланието: най-големите злоупотреби са спрени, а икономическата катастрофа засега е избегната. На върха на тази вълна е двойката Петков-Василев, преливащи от енергия, позитивизъм и въодушевяващи идеи: от електромобилите до ВЕЦ-овете на Дунава. Не знам доколко ще удържат в обещанията си, но предизборното внушение е очевидно: не се отчайвайте, има смисъл, гласувайте!

На другата страна – откъм силите на статуквото – звучат мрачни акорди: растящите цени на енергията, Ковид кризата, строителите, протестиращи с машините на собствениците си. След като неуспешно атакуваха почтеността на г-н Петков, опитаха да разобличат г-н Василев за съвсем легалната му офшорна фирма и искаха оставките на Кацаров, Комитова и Радев, досегашните управници, превърнати от социологията в новата опозиция, обявиха, че новият парламент неминуемо пак ще се провали, а социалните медии пригласят: „българска работа“, „всинца са маскари“. На последната права верните на ГЕРБ медии концентрираха огъня върху технологията на изборите. Мистериозните машини, които били произведени в тоталитарна Венецуела и „пипани“ от „Демократична България“, за пореден път в новата ни история подкопават доверието в изборите. Ами машини, тайнство, почти като ваксините, дето не знаем какво има вътре! Как така ще им се доверим без да броим листчетата? Изглежда нелогично, ако ГЕРБ се очертава първа, нали? Но смисълът на упражнението е друг: примирявайте се с положението, нищо добро не ни очаква!

Защо има толкова много песимизъм?

Ще кажете, ами тук винаги си е така – пословично е черногледството на българина, който бие всички рекорди в класациите за нещастие на континента ни. Дали причината са някакви народопсихологии или генетическите ни заложби? Погледнете как варира негативизмът ни във времето. Всяко ново управление тръгва с по-високо ниво на доверие в бъдещето, независимо дали са победили леви, десни, либерали или консерватори. Към края на мандата то намалява и песимизмът се надига, за да помете старите политици. Може да се запитаме дали тази работа е съвсем спонтанна.

Или вземете друг феномен. Обикновено хората са значително по-позитивно настроени към собствения си живот и бъдещето на своето семейство, отколкото към това на държавата. Защо е така? Ами защото съдбините на държавата са абстракция, конструирана от политици, идеолози, медии, докато за собствения си живот човек съди от личен опит. А за подклаждане на недоверието към държавата ни се хвърлят доста сили, и то в точно определени моменти.

Вярно е, че нивата на оптимизъм в България са по принцип по-ниски от тези в повечето европейски страни. Според Евростат положителните очаквания за бъдещето в Съюза тази година са стигнали 71%. В българския Централен южен район те са само малко по-назад – 65%. Затова пък много зле е най-бедният Северозападен – само 41%. Доколко тази разлика е резултат от обективните разминавания в доходите, инфраструктурата, демографията на юга и северозапада? И доколко обратно – доходите, пътищата и демографията се влошават заради мрачната визия за бъдещето в един Видин и се подобряват от много по-ведрата в един Пловдив? Омагьосан кръг.

Никой не може да ни гарантира, че този път партиите на промяната няма отново да се изпокарат. И напълно възможно е да ни чака катастрофа без Борисов, Пеевски и Гешев. Обръщам внимание обаче, че нашите очаквания влияят на света, от който така или иначе сме част. Помните принципа на сбъдващите се предсказания: ако повтарям на детето си, че не го бива за нищо, много вероятно е то да се провали в живота. Вярата е удържала векове наред религиозните общества; социалното доверие движи напред модерните. САЩ, най-мощната държава днес, е и най-задлъжняла, но не се притеснява, защото вярва в собствените си сили (впрочем, „кредит“ означава и „доверие“).

Корените на черногледството в България

Работата е там, че в хроничната битка за власт от последните три десетилетия нашето общество е бомбардирано от песимизма на едните, които се мъчат да спрат другите. А това ни се случва след десетилетията на скудоумен „исторически оптимизъм“, налаган от комунистическата власт, която се мислеше за вечна. Тогава той превърна черногледството във висша форма на интелект, а днес прави всеки опит за вяра в бъдещето да изглежда наивен.

В годините след това в резултат на тоталните политически войни между новите политици и техните медии беше подкопано всякакво доверие в институциите, в честността на изборите, в социолозите, във всеки един, които се появи на телевизионния екран. Вече не минава месец без да бъдем атакувани с някаква морална паника по най-нелепи поводи, а в дигиталната глъчка на интернет се откроява само най-мрачното, най-застрашителното. Бедата е, че когато песимистичната опозиция дойде на власт, тя трябва да обърне палачинката и спешно да почне да проповядва оптимизъм, за да може да управлява. А с ожесточаването на изборните битки този завой става все по-труден за взимане.

Аз предлагам да не се подаваме на крайности и да отидем на изборите с умерен оптимизъм. Вече цели 56% от българите смятат, че демокрацията е най-добрата форма на управление. И колкото и да мрънкаме за ужасяващата си прогнила държава, досега няма провалени избори – въпреки писъците на онези, които губят. Не загинахме нито през хиперинфлацията от 1996, нито финансовата криза от 2008, не ни завладяха пребягващите бежанци, ще се справим и с пандемията. Вярно, че не живеем в най-добрия от всички възможни светове, но, както казал Кандид, „трябва да обработваме градинката си“.

***

Този коментар изразява личното мнение на автора. То може да не съвпада с позициите на Българската редакция и на Дойче Веле като цяло.

Източник: Факти