Жени Шиер пред ФАКТИ: България трябва да има една основна национална цел – инвестиция в бъдещето

„Всички институции на възрастните трябва да се отворят за децата. Учениците трябва да участват в управлението на училището си, на общината, да влизат в местните предприятия, дори в здравните заведения. Това ще бъде една добра основа за кариерното ориентиране на подрастващите“. Това заяви пред ФАКТИ Жени Шиер, кандидат за народен представител от листата на „Демократична България“ в 25-ти МИР-София с преференция 111.

Тя е социолог, проектен ръководител във Фондация Фабрика за анализи и решения, която работи по проблемите на младежите в риск, а в политически план – член на Демократи за силна България, учредител на ДСБ Жени и бивш председател на ДСБ Жени София.

За г-жа Шиер децата и работата с тях е кауза, с която тя се занимава и в момента, а ако бъде избрана за народен представител ще може да предлага и конкретни решения за проблемите им на законодателна ниво. Но за да научите повече за схващанията ѝ и това, което е научила посредством задълбочен анализ на темата, четете следващите редове.

– Ще говорим за децата на България и поради това няма как да не започнем с актуалностите. Смятате ли, че тестването на малките ученици е добра идея, която се прави с цел да има присъствено обучение?

– Наблюдавам политиците и политиката от дълго време и твърдя, че у нас няма задоволителна подготовка за политическа работа и основният дефицит на политическите решения е, че се взимат на сляпо и не се базират на процес по изследване на проблема, работа с експерти и анализи. Именно затова и ковид-политиките ни изглеждат толкова хаотични.

А тестването на цялото население и в частност на децата е един от основните индикатори за предстоящия тренд в заразяването. Ето, първите тестове в училище вече показаха един изненадващ резултат – при 38 000 теста на учениците тези дни, са открити 5 заразени. Това би трябвало да е доста конфузно за всички среди, които са заемали крайно мнение относно режима, при който да учат учениците. Случи се остро и ненужно противопоставяне в обществото, вместо да се пристъпи към оценка на реалността с измерими индикатори. Пропиляхме две години.

– А намирате ли за достатъчно тестването по два пъти в седмицата?

– Тук отново бих взела решение след консултиране с експертите. Разбира се, понякога и експертите са на различно мнение и точно тук е ролята на политика. Съблюдавайки интереса на хората и на своята политическа интуиция е задължен да поеме отговорност и да предприеме това, в което вярва, че е най-добро.

Честотата на тестването трябва да е такава, че да дава най-рационална оценка и да е надежден критерий за вземане на решения.

– Когато говорим за децата на България като Ваша кауза, за която ще работите включително ако бъдете избрана за народен представител, върху вече поставени основи ли работите или всичко е в зародиш поради липса на адекватна политика или въобще липса на такава от страна на държавата?

– За съжаление институциите за децата са нереформирани и поради това не се справят с обхвата на всички деца в нужда. Трудна, понякога не случваща се комуникация между отделните звена, тромави процедури, никакви регистри. Заплащането на служителите е обидно ниско и това е причина в голяма степен да са с неподходящо образование или изобщо липсват. Това е картината на неглижираното отношение към бъдещите възрастни.

България трябва да има една основна национална цел – инвестиция в бъдещето, тъй като настоящето е меко казано разочароващо.

– Ако се абстрахираме от негативите, които в голяма степен незаслужено натрупа Националната стратегия за детето, трябва ли да опитаме да подновим дебата за реализацията на такъв стратегически документ?

– Негативите в дебата за Националната стратегия за детето бяха изкуствено натрапени от среди в България, които методично пропагандират лъжи и подкопават доверието в европейските и в държавните документи, свързани с правата на човека и неговото достойнство. Да не забравяме съдбата и на Закона за социалните услуги, и на Истанбулската конвенция. За съжаление правителствата на Борисов огъваха коляно пред всеки натиск от тези малки, но иначе гръмогласни среди, само и само да се задържи съществуването на статуквото. Това е и причината за импотентността на всичките кабинети на ГЕРБ. За осъществяване на реформи са нужни визия и смелост. Ето сега какъв е резултатът – недоверие, неспособност, кризи и няколко обречени поколения.

– Според Вашите анализи кои са най-големите рискове и предизвикателства пред децата на България в родната им българска среда?

– Конкурентоспособността. Младите българи се страхуват за шансовете си да се реализират. И в България, и в чужбина. Необходимите умения за пазара на труда се променят с галопиращи темпове, а ние си стоим в миналото. Образователната система работи с архаични методи и бълва неграмотни хора.

Малка част добре подготвени и образовани българи са продукт на амбициозните си родители и на прескачане на обществената система за образование. За цели фамилии изучаването на децата, организирането на спорта им, езици и изкуства е мисия на всички поколения в семейството и коства наистина огромен ресурс. Но колко родители могат да си го позволят? Този феномен ражда непреодолими неравенства, а задълбочените неравенства в едно общество са гаранция за неговата изостаналост – “Бананова република”. Но тези обгрижени и перспективни хора в мнозинството си се реализират извън страната и дори да останат тук, са пренебрежимо малко за един подем на стопанството на България.

Младежката безработица у нас е три пъти по висока от средната за страната – до всеки безработен българин стоят трима безработни на възраст до 25 години. В същото време България не може и не може да привлече големи инвеститори, за разлика от всички наши съседни страни. Системата буксува и буксува, но не се намира енергия в обществото и воля в политиците да поставят подготовката на подрастващите в центъра на националните цели и това да стане приоритет за България.

– Казвате, че пубертетът при подрастващите е най-рисковият период и тогава най-често се случва декласирането. Първо, защо виждате нещата по този начин в този аспект, и второ, какво може да се направи – като политики, за да се минимизира или отстрани напълно този риск?

Тревожен е големият брой деца, които именно в периода, в който са в средните и големите класове, отпадат от училище, посягат към наркотиците и алкохола и попадат в регистрите на криминалния контингент.

Родителите разчитат на това, че техните деца са вече пораснали и самостоятелни и се фокусират върху осигуряване на доходи за семейството. Децата се оказват сами със себе си през целия ден и развиват два основни вида поведение. Стоят пред компютрите неконтролирано с часове наред или бродят безпризорни по улиците. А там има много рискове да попаднат в неподходяща среда. Лесно се поддават на влияние, поради необходимостта от социална интеграция в своите възрастови групи. Това именно е периодът, в който често се получава отчуждение между децата и родителите и стихията на улицата взима връх.

Институциите трудно успяват да обхванат всички деца в нужда за подкрепа, не се справят с ресоциализацията и огромна част от младите хора в страната ни се оказват декласирани. Тези млади хора търкат наровете по затворите, гаснат от употребата на наркотици и алкохол, създават проблемни семейства, трайно отпадат от пазара на труда и създават проблемно поколение. Този порочен кръг оставя държавата без сериозен ресурс и създава невъзможност за реализиране на този човешки капитал, който на практика паразитира върху стопанството на държавата.

Юношеството остава силно подценена тема, когато става дума за изследвания и политики.

– Какво е отношението Ви към гражданското образование в гимназиалния етап – трябва ли да го има, ако – да, то трябва ли да бъде по-засилено, отколкото е сега?

– Беше направен сериозен пробив през последните години и такива часове бяха включени в учебната програма, дори има голям интерес към олимпиадите по гражданско образование. Дали това е достатъчно или не, би трябвало да се оценява в тестове за зрелостниците. Но при всички положения трябва освен теорията, да има и елемент на участие в реалните процеси на властовите институции – както държавните, така и местните. Трябва службите да имат програми за включване и вид практика за учениците. Всички институции на възрастните трябва да се отворят за децата. Учениците трябва да участват в управлението на училището си, на общината, да влизат в местните предприятия, дори в здравните заведения. Това ще бъде една добра основа за кариерното ориентиране на подрастващите.

– Тъй като попаднахме в сферата на образованието, което на практика прави от децата личности, то необходимо ли е според Вас подходът на училището към децата да се промени?

Категорично! Отмина времето на трупане на знания. Знанието е навсякъде – на един клик разстояние. Плуваме в море от информация, но се и давим в него. Ето в това море трябва да се научат децата да оцеляват и да се справят. Казвам оцеляват, тъй като в информационния поток има много шумове, фалш и откровени неистини. Учениците трябва да се учат да работят с тази информация и да я проверяват. Трябва да се учат на креативност и особено важно – на емоционална интелигентност, за да работят сами върху личностното си развитие. Ето още един голям пропуск на детските институции. Учим децата да запаметяват, но не се грижим за тяхното психично здраве. Неглижираме проблемите им и отново стигаме до онзи порочен кръг.

Заради всички тези безпокойства имам подкрепата и на моите партийни колеги да инициираме обществен дебат за това да бъде обособено Министерство за детето и семейството. Това би било една истински голяма крачка за грижата за тези, които ще поемат щафетата от нас и бихме получили надежда да видим България в позитивните класации, а не както е сега – на дъното.

Източник: Факти